Днес ще надникнем малко по-дълбоко в света на една млада журналистка, която с широка усмивка постепенно твори модерната медийна история.
С остър ум и много позитивизъм, Светлозара Лазарова ще ни позволи да се докоснем до нейния професионален път и да почерпим вдъхновение от опита й.
Няма как да не споделим вълнението си от това кратко, но полезно интервю, което несъмнено и без колебание можем да озаглавим “Дневникът на един нещотърсач”…
Приятно четене!
Здравей, Светлозара! Благодарим ти, че се съгласи да вдъхновиш аудиторията ни в това кратко интервю. Познаваме те като красиво лице от малкия екран, успешен телевизионен сценарист и проектен мениджър във вълнуващия формат „Игрите на 90-те“. Какво, обаче, не знаят хората за теб?
Нещотърсач съм. В полезрението ми са ежедневните чудеса – тези, които осмислят света ни, а ако покрай тях се натъкна и на някое неочаквано приключение – още по-добре.
Кариерният ти път, както споменахме, не е никак кратък. Как започна всичко? За какво мечтаеше като дете?
Като дете мечтаех да съм археолог. Ако се доверим на методите на антропологията, то журналистиката си е същото, просто се ровиш в съвремието. Един кастинг ме отведе до първата ми работа, а после сякаш се получи ефектът на доминото. Никога обаче не е била само журналистиката, защото за да можеш да си категоричен в нещо, то трябва да имаш база за съпоставка.
Нека поговорим и за телевизия. Какви качества, според теб, трябва да притежава един човек, за да се откроява сред останалите и да завладява аудиторията с лекота?
Когато презентираш проект, разказваш нечия история или има конкретен информационен повод, то ти си човекът, който се опитва да въвлече аудиторията и да придаде на информацията така, че да стигне до всеки един реципиент. Вниманието на човек се привлича от това, която ще му бъде от полза, така че трябва да съумееш да го спечелиш възможно най-рано, за да остане до края.
В днешно време е факт, че телевизията е навсякъде около нас, а многото й и разнообразни функции правят професията „сценарист“ все по-отговорна. Разкажи ни малко по подробно за опита си в областта..
Сценарната работа е като реденето на пъзел – първата стъпка е да знаеш какво гониш. Задал ли си крайният резултат, идва моментът за редене на парченцата. Тук трябва да си особено внимателен. Драматургичните обрати трябва да са неочаквани и въвличащи, а в същото време историята трябва да е паратекстов модел на света и обстоятелствата, съпоставим с света на всеки един от нас.
Определено работата в толкова натоварена сфера не винаги е лесна. Кой е най-добрият съвет, който си получавала в своето начинание?
В телевизията времето те притиска безумно, така че уроците идват в инфарктни моменти – било то от оператор на терен или след като си оплескал нещо. Лично аз набелязвам хора, от които мога да уча. Такъв човек за мен е била Ива Димитрова – продуцент с дългогодишен опит. Тя ми даде много практически уроци, а най-ценният е свързан с добавената стойност. Тя е това, което различава труда ти от този на всички останали, а ако сам поставяш летвата, то ще скачаш все по-високо.
Изминалата една година беше изпълнена с наистина много предизвикателства. Естествено идва и въпросът – по какъв начин през твоя поглед пандемията се отрази върху състоянието на българските медии?
Медиите се събудиха рязко и станаха проактивни. Вече на дневен ред е живото, истинско и не толкова напудрено отразяване, което за мен е много по-ценно. Живеем в свят, в който могат да опаковат и лустросат всичко, но вниманието се задържа само върху истинските герои.
Напоследък активно открояваме и ролята ти във формата „Игрите на 90-те“. Би ли ни споделила малко повече за същността, идеите и посланията, които носи той?
Малки и големи са пред електронните устройства. Виждаме как дори в парка, деца се укротяват само с филмче от мобилния телефон, но все по-рядко чуваме деца да викат, тичат и играят. Това ни липсва и е причината за създаването на проекта. Вече сме играли с хиляди деца, на които сме показали, че тази емоция е много по-силна от играта пред компютъра. С моя партньор в „Игрите на 90-те“ Сами Догмуш и с подкрепата на Национален фонд култура направихме и видеа с правилата на всички забравени игри като дама, стражари и апаши, ластик и още много други. Срещаме децата и с много популярни лица, които да им разкажат за своите бели, игри и супер спомени. Тази част на проекта е онлайн, за да стигнем най-лесно до хлапетата и очевидно съчетаването на двата подхода работи.
В този смисъл- животът може да е забавен и лек като детска игра, но може да е и много суров. Какво те вдъхновява и мотивира в ежедневието?
Вселената обича движението. Ако не спираш и го правиш с усърдие – всичко се отплаща.
И последен, но не по важност и значение въпрос: Ако можеше сама да създадеш сценария на своя живот – как би звучал той?
О, ще го оставя на някой друг и ще се опитвам да изляза от редовете.
